Ванкомицинът е сложен гликопептиден антибиотик, който се използва за лечение на инфекции, причинени от грам-положителни организми, основно резистентни на метицилин Staphylococcus aureus (MRSA), коагулазно-отрицателни Staphylococci, Streptococci или Enterococci, особено при пациенти, алергични към β-лактами.

Чести нежелани реакции при употреба на медикамента са:

• нефротоксичност и
• ототоксичност

Тези нежелани реакции са зависими от дозата/нивото на медикамента. Това налага мониториране нивата на Ванкомицин.

Материалът за анализ е серум.

Терапевтичният лекарствен мониторинг (TDM) на най-ниските нива на ванкомицин в серум или плазма е необходим за установяването на клинична ефикасност, както и да се ограничат потенциално дозо-зависимите сериозни странични ефекти, напр. ототоксичност и нефротоксичност. За изследване на базовите (най-ниските) нива, кръв се взема преди апликацията на медикамента, обикновено най-ниските нива се получават преди или след 4 тата доза от лекарството и след това се наблюдават най-малко веднъж седмично.

Исторически най-ниските, базови концентрации между 5-10 µg/mL и пиковите концентрации между 20-40 µg/mL обикновено са приемани за терапевтична ефективност.

Повишеното разпространение на резистентни организми, повишаването на минималните инхибиторни концентрации на ванкомицин в таргетните патогени (особено MRSA) и недостатъчната ефективност на терапията са довели до по-агресивни практики и препоръки за дозирането на ванкомицин. Следователно, настоящите насоки препоръчват по-високи базови (ниски) концентрации в обхвата 10-15 µg/mL за неусложнена MRSA бактериемия и дори 15-20 µg/mL в случаите на продължителна MRSA бактериемия, ендокардит и други тежки инвазивни MRSA инфекции (т.е. протезни ставни инфекции, придобита в болницата пневмония или инфекции на централната нервна система).

Въпреки това, използваните по-високи дози на ванкомицин, са свързани със значително по-високи базови серумни нива на медикамента, респ. риск от остра бъбречна недостатъчност и ототоксичност.